Светът е сълза по стръмното за Димитър Васин

Анжела Димчева
Да бягаш и никога да не стигаш, да целуваш и вечно да си жаден, да благодариш, а да си наказан с болка… Това е изворчето, гейзерът в поетическото битие на поета Димитър Васин. Неговите изяви не остават незабелязани, не само защото е издал повече от 20 книги, но и поради факта, че е изключително активен в социалните мрежи и новите му творби печелят ежедневно десетки почитатели.
Навършвайки юбилейните 75 години, доайенът на писателите в Севлиево издаде сборник – калейдоскоп от поезия, критически размисли за неговото творчество и интервюта, дадени за различни медии през последните 15 години. Книгата носи заглавието „Пътечка по стръмното“, сякаш подсказвайки, че съпреживяното върху белия лист никога не може да се сравни с магистрала – равна и осветена, мамеща към тържества и благоденствие… Да доказваш личностното си присъствие като писател всеки ден, всеки месец и всяка година не е толкова лесно, и то цели 60 години! Писателският занаят е ежедневна борба с думите, интензивна работа на мисълта и въображението, безсънието на онова стремително изгаряне нагоре по стръмното, за да разкъсаш сложния емоционално-социален възел на житейските дилеми, да му облечеш метафорична дреха и да визуализираш образите на миналото и настоящето.
„Балканът ме е научил да не бързам и да изстрадвам до корен пътя към него…“ – казва Димитър Васин в предговора на новата си книга. Изданието е своеобразен албум, притежавайки солиден снимков материал, проследяващ спиралата на творческите и житейските знаци, белязали самочувствието му на автор: корици на издания, публикации, кадри с известни български творци, моменти от премиерите на неговите книги. Тук са образите на любимите му хора – съпругата Емилия, синът Венцислав и снахата Иглика; ще видим Димитър Васин във фокуса на негови срещи и разговори с видни личности като: доайените проф. Милена Цанева и Леда Милева, поетите Петко Братинов, Матей Шопкин, Атанас Капралов, Михаил Тошков, Ахмед Емин Атасой, Димитър Христов, Хайри Хамдан, Марина Матеева, Хубен Стефанов, Мина Карагьозова, Лили Качова, Валентина Йотова, Росица Стефанова; белетристките Димитрина Бояджиева и Диана Димих, художника Владимир Пенев, журналистките Валерия Велева и Райна Дамяни, младите музикантки Калина Томова и Надежда Иванова.
„Пътечка по стръмното“ пресъздава хронологично, с помощта на чуждия поглед, процеса на житейското и творческото изкачване на Димитър Васин. В началото ни трогва мемоарният текст на Йовчо Симеонов „звездният миг на Дима Звездин“. От него разбираме как е проходил Дима в литературата като 15-годишен, как писането и поезията са били неговата втора кръв, а оригиналната му личност е правела впечатление още в началото на 60-те години. „Като всеки нестандартен човек – не само по ръст и разбирания за живота, реши за авторитет да си пусне брада. И то тъкмо по времето, когато преследваха брадатите млади хора с тесни крачоли… Не знам как се измъкна от тази бясна гонка на милицията. Изглежда се съобразяваха, че е поет, а поетите са „ненормални“ хора“ – отбелязва Йовчо Симеонов.
За да сме точни, нека маркираме кои автори чрез моментни щрихи през годините изваяха портрета на писателя Васин. Освен няколко мои рецензии, които юбилярът е счел за нужно да включи в томчето, тук ще прочетем отзиви за творчеството му от Матей Шопкин, Мехмед Мереджан, Величко Хинов, Цонка Христова, Велин Георгиев, Георги Пенчев, Мина Карагьозова, Десислава Иванова; ще се запознаем с личните му пристрастия, стимули за писане, търсения и образно живописване чрез интервюта, публикувани във вестник „Форум“, „Росица“, „100 вести“, по БНР и ТиВи и канал „Фокус“ – Севлиево.
В личните пристрастия на Васин най-важният акцент е Пеньо Пенев. По повод своята книга „Изкупление“ /2015, худ. Владимир Пенев/, родена като реплика към творчеството на П. Пенев, Димитър Васин казва: „На Пеньо не може да се отнеме височината… Имах щастието и нещастието да присъствам на преместването на гроба му. Костите му бяха побрани в едно малко ковчеже, а аз носех Пеньо в себе си като вселена. Той беше населил най-голямата вселена на тази земя, най-живата и пулсираща. Беше населил сърцето на човека. Преди 80-годишнината му бях написал стихотворение за него. Тогава се роди идеята да напиша цикълче по стихове на Пеньо. Опрях се на негови четиристишия. Така се родиха десетина стихотворения, които по обем не са малки. Исках да ги направя като диалог с него, в който споделям и аз за своето време и не може да се разбере докъде е Пеньо и докъде съм аз. Освен стиховете се роди и поема, която написах на един дъх. Това беше вече моят плач, моята прегръдка, моята признателност, че съм имал възможността да си поговоря насаме с Пеньо. Проумях, че за Пеньо не стига само една ватенка, дори да е работна. Още много неща трябват, за да си Пеньо, които ги нямаме.“
Антологичната книга „Пътечка по стръмното“ завършва с един цикъл хайку – тристишия, които Васин е нарекъл „75 Димитровчета“. Те са като енграми от плътта на словото – кратки, диалогични, авторефлективни, издържани в алитеративни конструкции; говорят и въздействат подсъзнателно, защото не назидават, а докосват в метафоричния си или оксиморонен слог интровертния ни свят. Тези изящни тристишия са афоризмите-цветя, които поетът ни завещава, като стъпки в скала, които никой не може да открадне:
Хванах дъгата
да я огъна докрай
със цветовете…

Мелница стара
старите кости помля.
Сладък е хлябът…

Че еднокрила
виждал ли си да лети
птицата над тебе?

Сив е костюмът,
с който ще се доближа
до голготата…
Като цяло, творчеството на Димитър Васин се отличава с дълбочина, но и с достъпност. Той умее да пречиства до буква написаното – изумява ни онтологичното владеене на всяка тема и на микрониво, и в абстрактната проблематика. Той говори с еднаква сложност за съседа и панелния блок, за селската къща и майката, за любимата жена и цветето, за омразата и любовта, за вселената и Бог, и за вятъра – дори неродения. Едни на пръв поглед обикновено думички – хляб, нож, гроб, кръв, глад, слънце, дъжд – са натоварени с роли, те са персонажи от невероятно пъстър театър. Особено Смъртта – тя дирижира йерархията на света, но тя е демистифицирана, обяснена и красиво необяснима, но поетът никога не е безсилен пред нея, тя пази границата между плътта и универсума там, където се пише Историята – на човечеството и на всеки индивид.